блог :: Трите загадки на Платон

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.10.2011 07:07 - Трите загадки на Платон

Автор: ucugop Категория: Други

Прочетен: 1701 Коментари: 0 Гласове:

През изминалото столетие Платон - "Голямото черно езеро" в североизточния край на лунните Алпи, недалеч от Морето на дъждовете - е може би най-интензивно наблюдаваната формация на Луната. Мнозина, които са изучавали огромната оградена равнина, не са склонни да приемат общоприетото схващане, че Луната е един мъртъв свят, на който никога нищо не се случва. Оказва се, че неясните детайли върху тъмното дъно на Платон претърпяват промени, които според мнозина опитни селенографи не могат да се обяснят с променливото осветление и либрацията - Движението на Луната, което позволява от Земята да се наблюдават около 59% от повърхността й.
Диаметърът на Платон е около 100 km. Стените му се извисяват на височина между 900 и 1500 m над дъното, а някои върхове достигат до 2250 m.
Ако наблюдавате Голямото черно езеро по времето, когато там изгрява Слънцето (около ден и половина след първата четвърт), ще останете поразени от необичайната назъбеност на западния венец, ясно забележима от сянката, която той хвърля върху дъното. При разположеното ниско над хоризонта слънце дори и най-малките възвишения хвърлят дълги сенки, които дават преувеличена представа за височината на венеца.
С помощта на телескоп можем да видим как сянката от западните възвишения се простира през стокилометровото дъно като назъбен контур, а по-голямата част от вътрешността на кратера е скрита от кадифен мрак, неразличим в дрезгавината на утрото. Сенките се движат пред очите ни с изненадваща бързина. Само един час по-късно източната половина на равнината вече е изложена на слънчевите лъчи с изключение на една подобна на игла черна сянка, която продължава да пресича целия кратер. Наблюдавайте внимателно как тази сянка бързо се оттегля на запад пред изгряващото слънце. Забелязвате ли промяна на контура й? Става ли по-широка или по-тясна? През цялото ли време прилича на извита кука?
Тази сянка се хвърля от масивна неподвижна планина и могат да се променят само издигащото се слънце и естеството на повърхността, върху която пада. Точно тук се сблъскваме с една от загадките на Платон, които ще разгледаме.
Втората загадка на Платон. Зелени петна и области с други цветове върху дъното на кратера
Описанията на дъното на кратера са изненадващо различни. През 1892-93 г. Уилям Х. Пикъринг провел задълбочени наблюдения на Платон от Харвардската обсерватория в Арекипа, Перу. Резултатите от наблюденията, публикувани в том 32 на харвардските "Анали", описват дъното на Платон като "силно конвексни изпъкнали" - много повече от нормалната сферична крива на Луната. Наблюдателят също така съобщава за неравности и склонове по дъното.
Снимката от Маунт Уилсън... е една от най-добрите, правени някога на Платон. Освен петте миниатюрни кратера, на нея могат да се видят разнообразни светли и тъмни петна с неправилна форма. Светлият клиновиден район в горната дясна част на дъното е "секторът". При увеличение на негатива се виждат серии успоредни светли и тъмни райони, започващи от горната част на венеца и продължаващи по дъното. Приличат на планински била, прекъсвани от падини, които се простират от южния венец на север към централната част на вътрешността. На няколко пъти аз самият съм наблюдавал подобни явления. Същото се отнася и за други аматьори, сред които Дейвид Баркрофт и Т. Е. Хоу, на чиято карта на Платон (излязла в The Strolling Astronomer, февруари 1952) се вижда хребет върху дъното на кратера, малко по на юг от центъра. Същият този хребет е една от двете характеристики на дъното, споменати в бележките на Баркрофт.
Аз съм забелязвал на два пъти тъмни овални петна малко след изгрев слънце, които не след дълго изчезваха. В други случаи при същите условия и осветление тези петна не се появяваха.
На 3 април 1952 г. Х. П. Уилкинс и Патрик Мур наблюдавали Платон с осемдесет и три сантиметров рефракторен телескоп. Мур съобщава, че "дъното или платото изглежда забележително еднообразно и равно", но в съпътстващия чертеж, който той прави същата нощ, личат известни детайли. По подобен начин в книгата си "Лунен пътеводител" Мур описва Платон - според наблюденията си от онази нощ - като "може би най-равното място на Луната".
При чертежа на д-р Уилкинс сянката на западната стена се простира през една пета от дъното на кратера. Дългата сянка на южния връх продължава по-далеч на изток и е изкривена в южна посока. Дали това странно изкривяване се дължи на някакво странно образувание по венеца или на неравната повърхност? В продължение на няколко изгрева безрезултатно търсех тази изкривена сянка, но неуспехът ми може да означава, че за появата й е необходимо определено съчетание на либрацията и посоката на слънчевите лъчи. Каква е вътрешността на Платон - равна, конвексна, (изпъкнала) хълмиста или неравномерна? Или може би се променя? Не зная.
При подходящи условия можем да забележим някои от малките и трудни за различаване миниатюрни кратери, разпръснати по тъмното дъно. Именно в очевидно променливата видимост и относителната големина на тези трудно уловими формирования през годините се състои втората загадка на Голямото черно езеро.
От началото на интензивното изучаване на Платон, положено от британският селенограф У. Р. Бърт и сътрудниците му през 1869 г. досега са документирани и картографирани около 80 миниатюрни кратера и петна. Те никога не са били виждани от един и същ наблюдател или в къс отрязък от време. Някои от петната, които отначало се различавали ясно, очевидно са изчезвали - само за да се появят години по-късно и да бъдат обявени за новооткрити.
Минутните маркировки, според книгата на Е. Нейсън "Луната" (1876), включват 10 малките кратера, шест съмнителни малки кратера и 20 петна, които не приличат на кратери. В научния труд "Луната" на Т. Г. Елджър (1895) се твърди, че на същото място съществуват 40 или повече петна. "Това са изключително деликатни обекти, чиято видимост варира по начин, който очевидно е независим от либрацията или ъгъла на слънчевите лъчи."
Пикъринг картографирал 71 малки кратера и петна, открити от него и от по-ранните наблюдатели, но самият той никога не е бил в състояние да наблюдава повече от 39 от тях. В бележките си отбелязва, че някои от по-големите кратери понякога изчезват.
Т. Л Макдоналд прави интересно сравнение на три карти на петната на Платон - две на д-р Уилкинс за периодите 1936-39 и 1941-42 и една независима карта на Уолтър Х. Хаас за 1935-40 г. В юлското издание на Журнала на Британската астрономическа асоциация от 1943 г. Макдоналд отбелязва, че двете карти от първия период определено са сравними една с друга, докато втората карта на Уилкинс се различава от тях. Предпазливото му заключение гласи: "Очевидно имаме работа с променливи величини."
През 1950 г. д-р Уилкинс все още не е взел определено становище по отношение на загадката на изчезващите кратери и заявил, че наблюдаваните вариации могат да се дължат на либрацията и лошата видимост, но че възможността от наличие на истински промени трябва да се провери с бъдещи наблюдения.
Най-новият, но със сигурност не и последен коментар, се съдържа в книгата на Мур: "Разполагаме с достатъчно убедителни данни, за да приемем наличието на определена активност по дъното на Платон."
Третата загадка на Платон. Появяващите се и изчезващи куполи
Третата загадка на Платон може да се изправи срещу нас по всяко време без никакво предупреждение. Представете си, че сте наблюдавали кратера в продължение на няколко месеца. Половин дузина от най-подозрителните миниатюрни кратери и петна са ви станали познати и ги виждате почти винаги, освен когато лошата видимост превръща дъното в трептящо и безформено петно. И една нощ, когато Луната е високо в безоблачното небе, вие сплитате пръсти, промърморвате молитва и насочвате с трепет телескопа си към нашия спътник с надеждата тази нощ да успеете ясно да видите и най-малките подробности на възвишенията Барлоу - Хълмист участък в северната част на Морето на спокойствието, недалеч от мястото на кацане на "Аполо 17".
Ако сте като мен, сигурно ще се доближавате постепенно към Платон, оставяйки го да бъде кулминация в наблюденията ви на другите формации. Може би точно в момента кратерът Коперник се появява от затъмнената част. Той е особено подходящ за фино фокусиране, докато изучавате терасите му и централните възвишения. За да тествате видимостта, насочете се на запад към веригата от малки кратери, които ще изпъкнат ясно в обектива ви. След това продължете нататък към Архимед и Аристил. Оттам - на север към назъбените Алпи и се отклонете настрани към Алпийската долина. Може би тъкмо днес ще успеете да определите най-сетне дали тъмното петно, непосредствено до южния отвесен склон, е кратер или скално свлачище. Прилича на кратер - прекалено кръгло е. Отново проверявате видимостта върху малките кратери точно на юг от Платон - с малко допълнително фокусиране ги виждате съвсем ясно. Нощта е чудесна за наблюдения.
Сега се обръщате към самия Платон. Гледате го, взирате се отново и отново и не виждате нищо! Да, стените са очертани до най-малкия детайл, свлачището на изток се вижда превъзходно. Но дъното изглежда гладко, равно и лишено от всякакви детайли - може би с изключение единствено на слабото проблясване там, където знаете, че би трябвало да се намира сравнително по-издигнатият централен малък кратер. Не виждате нищо, но именно това нищо е нещото, което е озадачавало наблюдателите в продължение на цяло столетие - пълната липса на детайли по дъното, когато те би трябвало да се виждат съвсем ясно.
В миналото умовете на астрономите често са се вълнували от въпроси дали на Луната има или не облаци, водни пари, замръзнала вода, подземни потоци и дори реки. Това продължава и до ден днешен. Мнозина съвременни автори, в това число и контактьорите, които твърдят, че са пребивавали на Луната, са на мнение, че тя притежава рядка атмосфера и в иначе сухата й среда може да се срещнат вода и дори малко облаци.
Британският астроном Х. К. Юри публикува статия по въпроса дали е възможно да съществува вода на Луната през 1967 г. в научното списание Nature (216:1094-1095, 1967).

Нагоре